Невероятната любовна история на Марин от Оряхово и Сун от Китай !

Момче от Оряхово среща пекинска принцеса и се женят с благословията на Мао Дзедун. Това е приказката за Марин – Ван Ман и Сун. Днес тя е истинска легенда. Дори има музей за тяхната история. Марин Върбанов – сираче с още четирима братя, е осиновен от многодетно семейство в Оряхово. Има смелостта да кандидатства в непристъпната Художествена академия и да влезе да учи за художник.

Това се случва през 50-те години на миналия век, комунизмът в България е победил, а след СССР и ние признаваме, че и в Китайската народна република е възтържествувал. Отношенията между държавите стават приятелски, топли. Следва размяна на студенти.
През 1952 г. младият Върбанов – бъдещият известен майстор на гоблена, направил революция в това изкуство, научава за възможността да замине за Пекин. Кандидатства и се оказва единственият ентусиаст. Решението да тръгне предопределя живота му.

Години по-късно синът му, Феникс, ще си спомни, че баща му му е разказвал как вярва в прераждането, защото, когато попада в град Хан Джоу, има чувството, че се е разхождал из него. Днес там има академия на името на Върбанов.

Пристигнал в Китай трябва първо да научи китайски. Оказва се талантлив – до края на живота си Върбанов говори великолепен китайски. Но среща в коридорите на Пекинската художествена академия младата Сун – изящна като статуетка, фина и изискана. Тя, отличничката, ще му помага да учи езика. Влюбва се веднага, но защо тя обиква слабичкия българин с мустаците и буйната къдрава коса… Чар, магия? Сун никога не разкрива тази мистерия.

Това се оказва греховна връзка! Татко Иван от Оряхово е дърводелец, мама Тота – домакиня. Сун е наречена на името на стара хилядолетна китайста династия. Презимето ѝ Хуай Куей означава красиво уханно цвете. Баща ѝ е професор по старокитайски в Пекинския университет. Майка ѝ преподава там английски.

И в цялата тази аристократична фамилия, която си знае корените от векове – влиза наш Марин от Оряхово! При всичките тези китайски традиции. При всичките тези нрави от династията Мин! Любов!

Срещите на влюбените са почти невъзможни. Ако тя е с една плитка, преметната през рамото – невъзможно е да се срещнат дори за кратко. Ако е спуснала и двете – дори биха имали шанс да си разменят целувка в мрака под вишната.

Когато разбират за любовта между студентите, в пекинската академия викат Марин и го предупреждават да стои на разстояние от това момиче. Професорите стават резервирани и към Сун. Смятат връзката й с чужденец за национално предателство. Сун често заплита двете плитки, има много целувки, докато накрая не успява да убеди мама и татко професори, че Марин е от потекло – български оряховски принц!

А те двамата, бидейки в интелектуалните среди, в които българската литература вече е на почит, благодарение на топлите комунистически връзки и познавайки творчеството на Иван Вазов, знаели, че българите ядат много чесън, много люти чушки и носят ками, затъкнати в пояса … Представяте ли си как са посрещнали евентуалния си бъдещ зет … Но шокът на достолепната и монументална баба Тота – майката на Марин, при срещата със снахата бил още по-голям …

Марин и Сун общуват като нелегални. Разменят си любовни писма, поставени в кухо дърво. Днес тези писма са част от легендата за тях и са изкупени от специална фондация, посветена на тяхната история.
Възможно ли е да узаконят връзката си? Просто в българо-китайските взаимоотношения няма такъв случай и затова няма и правни норми как да се реши. Оказва се, че Марин и Сун поставят прецедент, стигнал до самия Мао Дзедун. Сун е запозната с традициите и тежката бюрокрация в страната си. Пише десетки писма до всякакви инстанции. Положението изглежда почти безнадеждно, докато едно писмо не стига до бюрото на дясната ръка на Мао Дзедун, Джоу Енлай. И той го резюлира с “да”! Нека се вземат!

Марин и Сун се връщат в България, без да подозират, че години наред няма да имат път назад. В Китай вече се усеща сянката на Големия скок. Професорското семейство е най-застрашено от “превъзпитание” на оризовите полета. Ще се окаже, че Сун няма да знае нищо нито за родителите си, нито за братята си над 15 години … Всички са пръснати из цялата страна, избиват от главите им буржоазните предразсъдъци с усилен труд.

Но на двамата млади и в България не им е по-лесно. Марин продължава обучението си в Националната художествена академия. Наемите в столицата са непосилни. Накрая се сдобиват със стаичка на тавана на сградата на академията. Цената да не плащат, е Сун да мие чинии в студентския стол. Тя, пекинската аристократка, търка мазните тенджери, докато състудентките ѝ си мият четките, с които са живописвали. Не се оплаква, сапунисва и плакне …
Марин и Сун вече са родители на Боряна. През 1962 година се ражда Феникс – буквално в Академията, там му е хвърлен пъпът. Името му дава баща му – вярвал, че човек се възражда, а с него и цялата природа. Мама Сун е убедена, че след появата на синчето всичко им тръгва на добре.
Марин получава ателие, тя рисува портрети на български интелектуалци. (Семейството пази портрет на Невена Коканова – б.а.). Намират дом на ул. “Оборище” (първо под наем), който става пристан на цялата тогавашна интелигенция.
“Тази голяма любов на майка и татко, която наистина е срутила стени от предразсъдъци, преодоляла е вековните традиции на две култури, на практика е проправила пътя на браковете на китайци с чужденци, на които впрочем и днес не се гледа с добри очи. А представяте ли си тогава… Това превръща тяхната любовна история в легенда”, убеден е синът им Феникс.
Марин тъче своите гоблени, Сун е неговата муза, а тя бързо става и център на софийската бохема. В дома им на ул. “Оборище” се събират приятели и широко отваря врати “първият китайски ресторант”, шегуват се тогава. Сун е великолепна готвачка.

Но въртенето около тигана уок не е призванието на китайската принцеса. С умела ръка Сун движи делата на Марин Върбанов с все по-популярните му гоблени, а маестрото вече има своя ателие, където опитни майсторки претворяват в материал идеите за неговите гоблени. Има покана да отвори ателие в Париж, да преподава. Прави го.
И в един хубав момент в изложбата му в Париж пристига великият моделиер Пиер Карден. Влюбен е в гоблените, чрез които Върбанов нарушава всички правила на това изкуство – прави го обемно, влага всякакви странни материали – също като Карден, превръща го в текстилна пластика, и си казва: “аха, това е то”.

Марин Върбанов създава специалността “Текстил” в Художествената академия, а по-късно гобленната секция в Университета Ню Сауд, Сидни, Австралия. С новата специалност, открита в Академията, Марин Върбанов изважда гоблена и стенния килим от стаята за гости и ги превръща в ценно приложно изкуство, което украсява много международни зали, галерии, изложби. Нашият творец не е просто забелязан, неговият талант е толкова ярък, че той печели редица награди.
Синът Феникс остава във Франция, където има отлична кариера като художник. Женен е за французойка, също художничка – графичка. Имат двама синове. Сестра му Боряна живее в Пекин и е хранител на паметта на семейството. През няколко години Марин и Сун бързо угасват – и двамата от рак на белите дробове. Той е едва на 57 години, тя на 69.

Историята отдавна витае в нета, но днес ни я припомни д-р Владимир Тупавичаров.