– Хубавите работи са простички. Аз от малка обичам сладкото…

– Хубавите работи са простички. Аз от малка обичам сладкото. Колкото пъти досегне езика ми, примижвам от доволство. И сега доде захарта завира, пред очите ми се менят картини. Чувам трополи каручка, а подир нея вълчи вой. Нататък сънени борове и край тях – козарче. Навело се и се смее, козица дои. Връстаци са с нея. Пък топлото мляко се плиска, пълни се гюмчето. Бяло, бяло и туй бялото се проточи, та стане на бяло платно, кенарено. И видя жени край реката. Перат, платното избелват догде стане от женска гръд по- бяло. А реката тече ли, тече… Притварям очи, мени се картината. И видя мравка, помъкнала зърно черно грозде. Лепне от сладост. Два баира я делят от мравуняка. Сякаш света е помъкнала на гръб… Нейде кобилица тежко проплаче, нейде клонче припука. А ей там, в сребърното на нощта, дядовата ми къща. Мазилката ѝ се рони. А вътре на стана е седнала мама. Тъче и край нея дъхти на билки. И се чува как се рони мазилката, и станът трака. Усмихва се мама. Край нея златни блещунки, а уж не се рояли светулки в маранята… Тръгне шекерено нощта. Сетне бялнат пуканки, все едно развиделява празнично. Думнат сватбени тъпани. И захарта стане булка, невестица. Значи сродила съм се вече с нея. Туй е тънка работа. Стари работи си думам аз с шекера. Току ми омете болното и с три пръста се прекръсти душата ми. – въздъхна Рада.