Георги Стоев: Първи ден във ВИС-2

Георги Стоев: Първи ден във ВИС-2 – бой, бой, бой.
Работихме за Топалов и за Кестена, но те не ни платиха и ние много се озлобихме. Дойде есента и аз направо отидох при Васил Илиев, който вече беше отворил новия офис в кв. Иван Вазов. Него го нямаше. Там беше Пенчо Питанката. Него го познавах още по-добре от Васил Илиев.
– Идвам за работа. Говорил съм с Васко – му казах.
-Не ти трябва тази работа!
– Защо? Васко ми каза, че ще работя в офиса.
– Ако е за офиса, ела вечерта, ще си говориш с него.
По това време за този офис отговаряше Митко Малкия. И него го познавах и го поразпитах как е работата.
– Аз се отказвам. Махам се оттук – обясни ми той, – ще ставам бригадир
Дават ми бригада. Тука в офиса да ти кажа е дървено. Няма пари. Легална работа – какво искаш? Ако искаш, направо ела при мен в бригадата. Аз сега си събирам хора.
Обмислих предложението му, но реших да изчакам. Васил дойде с охранителя си Радо Боксьора. Васил го играеше много зает. Чаках го дълго. Постоянно влизаха и излизаха някакви хора при него. Всеки мъкнеше пачки с пари. Това много ме впечатли.
Той вече си тръгваше, когато ме видя, и извика: „Хайде ела!“
– Виж сега, ще слагам един нов човек в офиса, защото Митака ще става бригадир – започна той, – ще те сложа да работиш тук в офиса, ако се докажеш, ще те вдигна по-нагоре. Тука наши хора от спорта няма, има само някакви боклуци. Искам ти да ми казваш какво става, кой какво прави и говори. Не го приемай, че ще бъдеш доносник, но с две думи ще бъдеш тук моите уши и очи.
– Добре, съгласен съм – отвърнах, след като знаех как в последните два месеца само правихме глупости, дори стреляха по нас полицаи един път, а не изкарвахме никакви пари.
Вече си тръгвах, когато ме върна – виж сега, така не се започва работа.
– Ти не ме попита колко пари ще вземаш. Това е основното. Трябва да си знаеш цената.
-Добре, колко ще взимам?
– Е, това вече е въпрос. Може да не ти хареса заплатата и утре да напуснеш и да кажеш, че съм те преебал. 600 долара ще ти е заплатата.
На мен ми се видя малко, но пък се замислих, че и Митко Малкия ми беше казал, че е дървено, и казах: „Добре, приемам.“
Първият ми ден започваше от вечерта. Офисът беше пълен с дружбенски бандити. По-възрастни от мен. Приятели на Васил. Изпаднали боклуци,които с много голямо неудоволствие ме приеха. Подценяваха ме – никакво уважение. Даже нямаше свободно място, където да седна.
Повъртях се и излязох навън. Там започна да ме гледа втренчено някакъв известен бандит от Дружба. Аз много мразя така да ме гледат.
– Какво става? Проблеми ли имаш? – опитах се леко приятелски да го питам, защото все пак точно сега започвах работа там.
-С кое?! Ти гъзар ли си?! – подхвърли ми той.
– В какъв смисъл гъзар?
-Щото има някои правила, а ти одеве влезе и даже не ни се представи. Това,че познаваш Васил, не значи, че си ни шеф. И ние го познаваме.
– Ако имаш някакви проблеми – възвърнах нормалния си тон, – можем да ги разрешим!
– Айде, бе, ти какво се връзваш – омекна той, а след 10-15 минути вече ми се подмазваше. После се оказа очукан от живота мъж. Първата вечер излязохме да огледаме някои заведения, които се охраняваха от ВИС. Имахме някаква служебна кола „Алфа 33“, червена, ужасна, в която се возехме петима души. Аз, естествено, като нов трябваше да седя по средата като пленник.
Първото заведение, в което отидохме в Овча купел, уж имаше някакви проблеми, но те вече се бяха разминали. Направи ми впечатление, че като влезем, и всички започват да се кланят яко.
Охранителите ти се подмазват и се надпреварват да ти подадат ръка. Цялото заведение се смълчава. Всеки започва да гледа в земята. Това ми хареса.
Върнахме се в офиса, но ни се обадиха от някакво заведение в къща, че имало проблем. Някакви полицаи се бяха понапили след работа.
– Тия куки няма да ги биеме, защото ще стане проблем – каза дъртия, който ни водеше, но в същото време им каза: -Няма да се правите на тарикати. Ние сме ВИС.
– Добре, щом Васко е казал – мотолевеха ченгетата.
– Да. Васко каза да се омитате-каза дъртият, въпреки че Васко въобще не беше и чувал за тях. Тия се изнесоха.
Върнахме се в офиса и легнахме да спим, защото нямаше никакви обаждания
Едно момче от нашите обаче към 6 часа сутринта ни се обади: Елате, че тука едни ми се правят. Отидохме в едно заведение в Подуяне.
Някакъв огромен дебелак стоеше подпрян на една машинка и не искаше да си тръгва. Беше казал на нашия човек: „Разкарай се! Какво като си от ВИС?!“
Аз знаех, че като се влезе, директно се бие. Бяха ми казали, че няма никакви изчаквания. Същата вечер ходехме на 1-2 места, но нищо не се случи и не можах да се докажа. Затова влизам вътре и за да направя впечатление, аз само го обърнах и веднага го ударих.
Той пък с някаква твърда глава и аз нещо не го нацелих както трябва, и ей тия кокалчета си ги смазах (Стоев показва белези по
ръката си.) Много силен удар. Другите започнаха да го бият с бухалки, а аз
бухалка не си бях взел.
– Абе удряй го с бухалката – ми подаде единият от нашите. Дебелака беше паднал долу, панталоните му смъкнати, виждаше му се задникът. Силно го налагаха. Аз ги познавах тия хора, но не знаех, че толкова брутално се действа. Обикновено като удариш някого и го събориш, не го биеш на земята.
Този дебелак не представляваше никаква заплаха, но го скъсаха от бой. Блъскаха го с бухалките дори по главата. На мен един приятел, който вече работеше в бригада, ми беше казал, като бият някого, да не го гледам, защото, като виждам кръвта, ще озверея. Сега като се замисля, е било правилно.
За момент се опитах да се отдръпна, но не става, нали трябваше да бъда главно действащо лице. Поудрях го и аз с бухалката, но гледах да не бия на някакви болезнени места. Мислех, че всичко ще приключи, но другите казаха: „Тоя го арестуваме! Айде вземаме го!“
Взехме го и отвън вече беше светло. Един униформен полицай минаваше по улицата, видя ни, но като видя и бухалките, си подмина, сякаш нищо не се е случило. Тогава разбрах и респекта на полицията.
Качихме го в колата и го закарахме към зоологическата градина. В една гора. Аз не виждах смисъл, но този, който ни извика, ни накара да го държиме, а той да му бие глави и да го удря, но и той беше пиян и не можеше да го нацели.
В крайна сметка обаче успя да го разбие целия. Тогава вече видях как се лееше кръв. Той рухна на земята, а другите започнаха да викат: „Давай, бе, ритай го!“ Почнах и аз да го ритам по главата и по бъбреците.
Възрастният ме инструктираше: „Изчакай го да се свие и го ритни по рамото по-силно, тогава той ще се отвори и ти ще можеш да го ритнеш на някое слабо място, за да го боли наистина, а не да си трошиш краката.“
Точно в този момент някакви възрастни хора минаваха оттам. Тогава ми стана страшно неудобно и неловко, но този, дъртакът, го хвана, изправи го и му вика: „Гошо, много си се напил, бе! Ей, гледай как си се напили си се пребил!“
-Ама какво му е?! -питат възрастните.
-Напил се е! Тука го спасяваме – каза дъртакът.
Хората си отидоха и боя започна наново. Пак не виждах никакъв смисъл. Той беше зверски пребит и много пиян – поне не усещаше боя. По едно време дъртият каза:
„Чакайте да го оставим малко да изстине, защото така не го боли хубаво.“
Оставихме го за 10-15 минути. Той само стенеше, нито викаше за помощ, нито нищо. Почнахме да го бием наново.
Накрая му взеха всичко, дребните пари, които носеше, ключовете от тях. Разгледахме му даже дрехите, маратонките, но той беше много скъсан и нищо не ни хареса.
Питахме го: „Ще се държиш ли така и друг път, бе! Не разбра ли, че това заведение е на ВИС?!“ А той каза: „Момчета, само ще ви помоля да не казвате на мама.“Това ми на прави голямо впечатление.
После се оказа, че този дебелак бил 17-годишен. Много див, като се напие, налита на всички, помита цялото заведение, но като дойде майка му, и си го прибира с бой. Много странен.
На връщане се прибирахме в едно такси с дъртия и той ми обясни, като ми видя ръката: „Ти си много глупав. Това да не ти е ринг? Да не ти е тепих?
Тука трябва да биеш внимателно и да се пазиш, защото сигурно още 10 години ще я вършиш тази работа. Искаш на 30 години да си инвалид със счупени фаланги ли? Бие се само по слабите места и с бухалки. Виж аз като бия с бухалки, има ли ми нещо на ръцете. Ние не сме тарикати като бригадирите, ние сме обикновени биячи.“
Така завърши първият ми ден във ВИС. Прибрах се и си казах: „Еми то много гадно. Това ли ще ми е работата? Да бия постоянно хора и да гледам постоянно кръв. Досега си контузвах коленете със спорт, сега си разбих ръцете още в първия ден.“
Ръката ми беше цялата надута от удара. Преди това се бях бил при различни ситуации, но не съм знаел, че като се биеш професионално, трябва да се пазиш. Да го удряш на подходящи места, за да не се нараниш ти.
Чудех се какво да правя, но пък Васил Бореца, легендата, лично ме беше назначил на работа. Така че и през ум не ми минаваше да се откажа.

Източник : Мафия